В този смисъл, Балканът е истинската муза на балканските писатели, а и съдбата им е такава, неравнинна.
Оказва се, че така е било не само вчера, но и днес. Хубаво е това да се повтори на младите автори, за да не си мислят, че утре ги чака нещо по-различно.
Едно време Вазов надъха всички млади да пишат пътеписи и този жанр умря едва при соцреализма с неговият крив образ на интернационализма. Днес глобализмът е не по-малко крив и макаронен образ, а духът на пътеписа не възкръсва. За пътищата четем само в журналистическата черна хроника.
Пътят не е метафора, не води към Рила и Пирин, не е алюзия, вече. Границите ни също ги няма, само митници останаха.
България се разлюпи, като семките от питите слънчоглед край пътя...
Спомнете си ХХ век, изкуството съществуваше заради самото изкуство, писателите все още вярваха във формата на романа, експериментираха върху безсюжетните потоци на речта, литературоведите бяха "бели магьосници", поетите не бяха екзотика. Цяла една армия интелектуалци вървеше след словото като след бог и славословеше словото, генерираше го като самоценно злато и не смяташе, че жадният за пикантни клюки потребител трябва да фамилиарничи с този капитал.
Надсмивахме се над „кулите от слонова кост”, в които живееха творците, а днес любовта към писането се върна във времето на Паисий Хилендарски. Разнасяме четива в торби и търсим своя Софроний, белким ни популяризира.
Приятелите ми поети обикалят по читалища и седенки, все едно са съвременници на Левски и убеждават хората, че ще има една чиста и свята поетична република. Каква достойна география на самоличността, пиша го без ирония. Но наскоро един млад поет ми се похвали, че ще издаде роман и се консултира с мен как да го преведат и в САЩ. За по-лесно сложи английско заглавие. Не мога да го виня, аз приличах на него преди години. Малка ни е тая география на нашата страна, не я познаваме, не я уважаваме, но знаем, че ни е малка. Като богомили сме тръгнали да сеем семе навън. Явно винаги ще си останем номади по дух, а Йовков и Елин Пелин ни учеха на друго. Ама къде ти днес ханове, останаха само чалгаджийски кръчми, с плазмени телевизори. Само по селата може да научиш нещо в оремаците, иначе като какъв е тоя дух народен, дето се върти в новинарски хроники. Ами той е ужасен, бандитски.
Все едно глашатаят чете некролог.
За тютюнопроизводителите знаем от стачки, а как се нижеше това чудо? Не знаем...
А Д. Димов явно е знаел...
Поне един рейнжър в Ирак или Афганистан да се беше пръкнал писател, че да си припомним интербригадистите в Испания...
Историческата география също тревожи българският дух. Искаме да узнаем всички древни български земи по света. Липсва ни памет, нямаме си адекватна история до 681 г., когато лишаваме Византийската империя от земите й на север от Стара планина, след това на юг от планината. Неслучайно още през Х в. императорът-писател Константин Багрянородни ни мрази и не написва почти нищо за българското минало в знаменитият си труд „За устройството на империята”. Бил е бесен на предшественикът си Роман Лакапин, че е дал Ирина за съпрута на цар Петър, сина на Симеон Велики. Явно ние българите сме доста адаптивни и опасни. Приемаме християнството през 865 г. и след няколко десетилетия цар Симеон вече иска да е „император на българи и ромеи”, а Петър не се срамува да иде в Рила да се поклони на светеца Иван Рилски още приживе.
Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев, е преподавал в калоферското училище „землеописание”, сиреч география. А гениалният му син е истински пътешественик за ония времена, обикаля по следите на хъшовете, а в стиховете си прославя самодиви, хайдути, дори бандити като Добри. Важното е, че това са хора на гората, а без нея няма българщина.
На Кавказ или по Балканите, все по планини сме расли. Неслучайно и поемата на Раковски се казва „Горски пътник”... Малцина знаят, че историческите трудове на Раковски от ХІХ в. не се преиздавани на български, защото Иречек се бил изказал отрицателно.
Ето това сме ние, българите...дупедавци. Знаем Иречек като образец на интелигент от Алеко Константинов, на чийто фон е грубоватият и простоват Бай Ганьо. А за интелектуалните простотии на Иречек не знаем.
Малцина знаят, че имаме фолклорни епични материали, събрани в края на ХІХ в. от Веркович и Гологанов сред помаците в два тома на т.нар. „Веда словена”, които превишават като обем „Песен на нибелунгите”, но „Гьоте-институт” издаде луксозно в България немските легенди, а нашите по неведоми пътища са обявени от Шишманов и Арнаудов за фалшификат, само защото те смятат, че не може да имаме ние българите памет преди османското ни завоюване през 1393 г.
Дали младите писатели и учени ще възстановят историята и географията на българското минало и дух, е въпрос с много неизвестни.
Писателят, освен да фабрикува сюжети, е отговорен пред обществото и като публицист. За съжаление този жанр също западна, но е крайно време да повдигнем въпросът за публицистичната съвет на писателя в България, която не се свежда до това да поддържа редакционната политика на някой вестник по политически и граждански въпроси.
Много моля поне публицистичната съвест на писателя да не се поставя под клишето „гражданско общество”, понеже писателят е и ще си остане индивидуална съвест. Може да не му обръщат днес внимание, може да го мислят за чудак и глупак, но неговото време не е отмряло и няма да отмре...
Днес в Република България българският писател няма статут на обществена личност, с което се девалвира не само личността на отделният писател, но много повече феноменът писател или поет. Това е много опасно изобщо за духовното здраве на нацията, която с лека ръка се отказва от едно съсловие, което в други европейски страни формира националното самочувствие на държавата. Отношението към българските писатели и поети от страна на държавата, е бумеранг за интелектуалната годност на управляващите. В това отношение няма правителство преди или след 1989 г., което да е проявило елементарен интелектуален потенциал в това направление, което показва, че е верна стародавната истина, че тези хора, поети и писатели, са били и ще си останат самотници в татковината си. И все пак, не можем да не свалим шапка пред Стамболов, който всеотдайно превърна Ботев в национален поет и герой, а на скромният и охулен даскал Гологанов, събирачът на песните във „Веда словена”, предлагаше подслон в България и уважение...Явно България е имала и ще има и други властници, освен тия на които се нагледахме ние, съвременниците на това време...
30.01.2012 12:05
